Когато говорим за експериментиране, включително и с употреба на психоактивни вещества (наркотици, алкохол) или игра на хазарт, няма как да не си помислим за онзи особено драматичен период в живота на човек, познат още като „юношество“. Именно юношеството е и прицелният период за начало на повечето превантивни дейности.
От опит знаем, че родителите с голяма доза притеснение очакват децата им да влязат в тази възраст и често се чувстват безпомощни да се справят с предизвикателството и въпросите, които произтичат от жизнения преход. Вероятно често са водени и от собствения си опит. Все пак всички сме били тийнейджъри и можем да се свържем с тези характерни преживявания.
Преди да продължите да четете, опитайте да си спомните собствените си тийнейджърски години. Помислите кои са били основните теми, които са ви вълнували, какви са били основните чувства, които сте изпитвали, кои са били трудностите, през които се е налагало да преминавате, от какво сте имали нужда. Спомнете си какви бяха отношенията са родителите ви, с връстниците, със значимите други. Ако пък в момента сте в тийнейджърска възраст, отговорете си на същите въпроси.
Всъщност какъв период е юношеството и защо изглежда толкова драматично?
Юношеството е време на съзряване. Това е преходен период от физическото и психическото развитие на човека от детството към зрелостта, като целта му е подготовка за поемане ролите на възрастен човек. Условно можем да определим, че този период се простира във възрастта от 12 до 21-22 г. Естествено този голям период е подразделен на ранен, междинен и късен етап, като всеки от тях носи своите особености и приоритетни теми и преживявания.
В общи линии това е времето, в което централно място заема въпросът: „Кой съм Аз?“, който води след себе си и въпроса: „Кое е моето място сред другите и в Света?“ Основната дилема, която юношата преживява, е дилемата на идентичност срещу ролева обърканост. През този период се случват и много промени в биологичен, познавателен и социален план.
В зависимост от това как се решат задачите на юношеството, може да се достигне до формиране на едно интегрирано чувство за Аз или обърканост по отношение на въпроса „Кой съм?“ Това до голяма степен повлиява на хода на живота ни след това. Изглежда важен период, нали?



От какво зависи формирането на положителна представа за себе си?
Има няколко съществени фактора, които е добре да имаме предвид, когато говорим за това как формираме самооценката си и как всъщност научаваме кои сме:
1. Отношенията с родителите. Без съмнение отношението родители – деца оказва силно влияние върху самочувствието на децата. Отношенията на доверие в семейството, умението на родителите да подкрепят усилията, които влагат децата им, да виждат техните силни страни, да им показват чувствата си и това, че ги харесват, повишава увереността на юношите, развива тяхната положителна самооценка и самостоятелност.
2. Място в групата на връстниците. Влиянието на връстниците върху самооценката е особено силно в ранната юношеска възраст. Това как те приемат приятелите ти и доколко умееш да контактуваш и да се разбираш с тях е важно за самочувствието и самоприемането.
3. Стереотипите. Стереотипи наричаме наложилите се в дадена група или култура различни представи, отнасящи се до човешкото поведение и взаимоотношения. В юношеска възраст често нещата се разглеждат в черно и бяло. Върху самооценката влияят наложилите се отвън модели на поведение, стереотипи относно начина на обличане, социалния статус, практикуването на определен спорт и др.
4. Външен вид и физически недостатъци. Те могат да бъдат реални или измислени. Много често юношите са склонни да си приписват несъществуващи физически недостатъци като наднормено тегло, грозно лице и др.
5. Малцинствени различния. Поради недостатъчната толерантност на обществото към малцинствата у нас, много деца от тези групи (роми, турци и др.) имат по-ниска самооценка от останалите. Това влияе отрицателно върху тяхната адаптация в обществото и свързването им с другите.
Можем да разглеждаме самооценката като процес на непрекъснато ревизиране и обновяване. Ние не сме константа. Ние се променяме, средата около нас се променя, трупаме опит, развиваме умения и е важно да отчитаме тази промяна. Важно е да успяваме и сами да се позитивираме за усилията и успехите. Това обаче също е умение, което се усвоява.
От какво има нужда един тийнейджър?
Тук родителите вероятно биха казали: „Нямам никаква идея. Докарва ме до лудост. Каквото и да направя, все не е доволен. Според мен самият той/тя няма представа какво иска. Просто е едно кълбо бушуващи хормони.“ … и до голяма степен вероятно ще са прави. Но кой се ражда научен? Да разбираш как се чувстваш, от какво имаш нужда, как да го заявиш и отстоиш пред другите без тревога и страх – това са умения, които се развиват. Родителите са първите учители и пример за това.
Кой съм и кое е моето място сред другите? – това се пита юношата. Той за първи път се осмелява да постави под съмнение родителските истини и повели, като дори може да се разбунтува срещу тях и да ги отхвърли. Възможно е да ги обяви за неистина, морално остарели, засрамващи. И тогава ще започне да търси свои и да експериментира, а новите най-често ще идват от връстниците или други модели на подражание. Това е източник на много тревога. Помислете за момент колко разклатен може да е светът на младия човек – без упората и устоите на родителските истини, които до този момент са били закон.
Каквото и да прави тийнейджърът обаче, неговите нужди ще си останат все така базисни и човешки – той ще има нужда да бъде чут, видян и приет такъв, какъвто е. Той ще има силна нужда да принадлежи, да се впише, да бъде част от нещо по-голямо. Това ще му дава сигурност. За да може да разбере кой е и какви са неговото място и мисия в големия свят, един юноша има нужда от сигурност. Има нужда да знае, че може да излезе навън, да трупа нов опит, но когато се прибере вкъщи, там ще има пространство за него – ще бъде чут, видян и приет какъвто е.
В хода на това порастване младият човек развива нови умения, които му помагат да се адаптира по-добре сред другите – ролята му вкъщи се променя, придобива нови отговорности и става по-автономен; учи се да разпознава и да се справя с емоциите си; учи се да бъде гъвкав и адаптивен; учи се да прави информиран избор и да се справя с трудни ситуации; учи се да се отстоява и заявява; учи се как да комуникира и да се свързва с другите и др.
Топлите и подкрепящи отношения в семейството и добрата интеграция и социализация в училище са сцената, на която се развива животът на подрастващия. Ако гореспоменатите фактори са налице, то имаме едни силни протективни фактори срещу употребата на наркотици, алкохол и играта на хазарт.
Ако част от тези важни умения останат неразвити, ако тийнейджърът израства в семейство, в което не се чувства подкрепен и приет, ако му е трудно да се адаптира в училище, това ще окаже въздействие на начина, по който юношата преживява и оценява себе си. Ако оценката, която си дава, не е позитивна, то вероятно ще има и трудности да се свързва с другите. Ще се страхува да не бъде отхвърлен, да не бъде приет. Страхът от самотата и изолацията е тежък за всеки човек, но за един тийнейджър, който все още няма умението да се справи с него, да го разбере, би могъл да бъде наистина пагубен.
В стремежа си да се справи с негативните чувства, с тревогата, със самотата, тийнейджърът често е готов на всичко, за да бъде част от нещо, да е свързан, да е приет, да принадлежи. В такива ситуации, дори под натиск, може да направи неща, които биха му гарантирали облекчаване на психическото страдание – да започне да употребява наркотици, алкохол, да предприема неразумни и опасни действия. И тогава може да си каже: „Откакто започнах да употребявам, вече се чувствам част от другите. Вече съм като тях. Вече съм по-готин, по-добър.“ А той просто ще има нужда да бъде приет, но няма да знае по какъв друг начин